Фактът, че чета много и книгите са важна част от живота ми, вероятно ви навежда на мисълта, че съм от хората, които като започнат една книга, на всяка цена я завършват – просто от уважение. В това има голяма доза доблест, но всъщност това не е случаят при мен. Сигурно почти толкова книги, колкото съм прочела, съм и започнала и изоставила на някоя скучна страница. Четенето за мен е предимно удоволствие. Е, разбира се, и има образователна цел, но когато една книга ме затормозява, без да има особено дълбок и значителен смисъл, просто я прибирам обратно от където съм я взела и си остава в графата „Знам я тази книга, четох я до средата, ама не успях да я довърша“. Рядко не следвам този принцип – само и единствено, когато книгата ми е подарък от важен човек. А тази е от много важен човек.
Темата за израстването и отпечатъка, който детството оставя завинаги в съзнанието на човек и как се отразява това върху цялостния му живот; отношенията деца-възрастни и подобни са често срещани теми във всякакви видове литература. Нека си кажа, че Селинджър не ми хареса – той е някъде там, в онази отритната редичка. The Darkness that Divides us обаче е различна – неочаквано, заинтригуващо различна. Би могло да се каже, че съм чела прилично количество книги, но за пръв път попадам на книга, която се води от първо лице множествено число и даже не разбираш кой е разказвачът, защото значение реално няма. Атмосферата е тежка и душна още от първата страница, даже още от името на главата – начинът, по които главите са наредени по азбучен ред и има дума за всяка буква по някаква причина ме кара да си направя асоциация с „Азбучните убийства“ на Агата Кристи и тръгвам с мрачна нагласа.
Тя се оказва и съвсем правилна. Това е една от онези истории, които ни напомнят колко жестоки могат да бъдат децата и то по плашещо реалистичен начин. Напомня ни колко е крехко детското съзнание, как всяка една дума може да се вреже в него и да го осакати, без въобще да осъзнаем. Рядко чета семейни драми, а и когато се е случило, е било случайно. Самият жанр просто не ми допада. Всъщност май това, което ме отблъсква от него, е именно тежката му реалистичност и прямост. Не че историята в книгата е нещо, което не би било крайно невероятно да се случи, но начинът, по който е разказано, някак я прави толкова истинска и правдоподобна, че се хващам да си мисля, че „светът е толкова голям, и такива неща се случват“.
Историята е бавна и протяжна. Сякаш усещам потрепващата мараня в далечината, докато главните герои вършат ежедневните си дейности в горещите летни дни. На места логиката се груби – в единия момент се излагат дълбоки размишления за живота, които би трябвало да са се зародили в главата на невръстно дете, а в другия детето си е просто дете. Не знам какво наистина се крие в главата на едно дете, но някак логическата последователност ми липсва и това ме дразни. Разсейвам се, защото иззад тези мисли и размишления започвам да виждам снимката на авторката от задната страна на корицата, а щом виждам нея – значи не си е свършила работата. За това и не харесвам да има снимки на авторите по книгите. Вярно, че сигурно е много приятно да имаш своя снимка на книгата си, но някак малко ми разваля магията – започвам да виждам автора във всеки един персонаж.
Нямам търпение да свърши, не само защото ме натоварва, а и защото отчаяно искам да свърши така, че да осмисли всичко останало и да мога да кажа, че си е заслужавала. Безсрамно пропускам абзаци и се надявам и надявам. Уви, напразно. Даже към края нещата започват съвсем да излизат от логическа връзка, края е като поредната страница и се натъжавам. Такава ли трябваше да бъде точно тази книга…
Когато оставим настрана всичко това, което себепровъзгласеният литературен критик у мен искаше да каже, друго е онова, което ме удиви в тази книга. Въпреки че е нещо, което не бих избрала и прочела по собствено желание; въпреки че беше толкова тежка и наистина на някои места я затварях, за да мога да изчистя неприятните образи от главата си; въпреки че ме затормози и изтощи… я прочетох и с някаква странна форма на удоволствие. Въобще не харесвам графичното и оформление, но винаги я гледам с доза умиление и bittersweet усмивка се прокрадва на устните ми. Докато я четях всъщност някак мислех за друго. И сега я гледам – просто вещ, която дори не ми достави удоволствие и не ми донесе особена информация. Но тя е въплъщението на нещо толкова ценно и съкровено за мен – мисълта, грижата усилието, които са били вложени да стигне до мен. Изумително е наистина как това може да промени изцяло възприятието ми. Сигурна съм, че ако не ми беше подарък, щях да я зарежа много преди средата и да имам достойно обяснение защо. А сега героите от тази книга ми станаха близки и то не с тяхната история, а с това как те са част от моята.
Featured photo by Jordan Whitfield on Unsplash