Вълнувам се. Тъжно ми е, приповдигнато ми е, радвам се, смея се, вдъхновявам се, размишлявам.. Искам да ти пиша. Искам да ти споделя. Чудя се защо? Знам, че не те интересува, но една от първите нещо, които си мисля, е колко много ми се иска да ти споделя. Дали защото това ще ни сближи? Ще означава ще си част от живота ми? Или по-скоро искам да те въвлека. А и ми е любопитно как мислиш. Също знам, че ти не си за мен. Толкова сме различни. Ти си пътувал, катерил, видял и научил толкова много, из целия широк свят. Аз не съм. Имаме такава колосална разлика в мирогледите заради това, че как въобще бихме могли да имаме допирни точки. Не че това не може да се промени, но ще изисква огромно търпение. Аз го имам, а ти? Знам отговора на този въпрос, дори и толкова време упорито да си затварях очите за него. Иска ми се да вярвам, че това няма значение. Няма значение каква съм била, какво съм правила, къде съм го правила и с кого, преди да те срещна. Нито какво ти си правил. Без багаж – просто Еми и … . Предлагам ти най-чистата си форма и приемам твоята, такава каквато е. Но май не става така. Или поне не сега, не при нас, не както бих искала.
Чудя се и какво дефинира една любов като „нещастна“. Ти не ме обичаш. Вероятно никога повече няма да те видя. От ден първи никога не сме имали шанс. Плаках толкова пъти. Но ти си абсолютно и напълно щастлива любов. Обичах всяка снимка, дума, жест, мисъл. Писах ти всяка дума с любов и грижа. Обичах и продължавам да обичам. А какво друго е щастието освен точно онази чиста форма на любов, под една или друга форма.
Май просто мисълта за теб ме успокоява. В това, че те има, има един такъв много особен комфорт, защото когато си мисля за теб по вените ми се разлива топлина.
Photo by freestocks on Unsplash