„Резонанс във физиката е явление, което настъпва при изравняване на честотата на външната сила с честотата на собствените трептения на системата и се изразява в рязко нарастване на амплитудата на принудените трептения.“
Това ми казва вездесъщата Wikipedia, когато я моля да ми обясни какво точно означава думата „резонанс“. От доста време ми се върти в главата и накрая решавам, че така и така прекарваме доста време заедно, редно е да знам нещо повече за нея. Не знам дали съм разбрала правилно обяснението – резонансът е, когато външната честота се изравни с вътрешната и в следствие на това самите трептения се увеличат. Този извод си извличам, така и го чувствам – следователно това трябва да е. След като вече съм си изяснила понятието съм готова да прекараме още време заедно, си кимвам вътрешно и разсъждавам дали обаче резонансът е нещо хубаво? Увеличава трептенията. Ама дали те искат да бъдат увеличени? Никой не ги пита май.
Както обикновено, всичко започва много невинно. В една от станалите ми любими напоследък книги-за-книги авторката споменава книга, която противно на очакванията й я погълнала съвсем – „Лек срещу северния вятър“. Тя по принцип не четяла такъв тип книги и походила скептично, но дали заради това или онова, книгата навлязла дълбоко в сърцето и и я спечелила съвсем. Привлича ме забележката й, че диалозите между героите, които се развиват единствено по мейл, са проникновени и много добре издържани. Е, признавам, че може и други неща ме подтикват да пожелая да я прочета възможно най-скоро, но тези други неща също така ме карат и да не искам да я прочета. Поръчвам си я по интернет. На английски и на немски, понеже не мога да реша на кой език я искам, а оформлението на българското издание не ми допада. Чакам една седмица като се преструвам пред себе си, че не се вълнувам. Но когато пристига – първо на немски, и започвам да я чета, се спирам. Искам да я разбера, да я усетя, да вникна в нея. Чакам още три дни и английската версия е в ръцете ми.
Имам големи очаквания и ме е страх, да не се разочаровам. И всъщност малко се – героите не са такива, каквито съм очаквала, ситуацията не е такава, каквато съм очаквала. Тотално ме пленява. Диалозите не са просто добри, те са болезнено истински, но и обвити във фина нишка на приказност, привидно високопарни, но през тях прозира чистата форма на човечността. Не в онзи смисъл на „Който проявява отзивчивост, състрадателност; човеколюбив, хуманен, милостив“, който този път тълковният речник кратко и точно ми подава, а в смисъл на човечен, като автентичните човешки чувства и пориви.
Резонансът ме удря някъде на средата, въпреки че героите не са такива, каквито съм искала. Така ме удря, че известно време наистина не знам на кой свят се намирам. Тук ли съм, в книгата ли съм, или някъде по средата. Това, че главната героиня се казва Еми хич не ме улеснява. Тя ме кара да мисля и чувствам нови неща. Плаша се, и то не малко, но вече е твърде късно, твърде навътре съм. Поглъщам всяка страница като в омагьосан мазохистичен кръг. Знам, че резонансът, който бушува в мен, не е на добре, но си казвам просто – само още … страници. И за това бързам, не ми е привично да съм мазохист. Достигам последната права и още преди края съм в сълзи. Няма значение как ще свърши, дори няма значение и че ще свърши – може би просто е удобен повод. И все пак краят ме удря. Настъпва тишина. Свърши. Време е да слизам от емоцианалното влакче. Въпреки че съм слязла, ефектът му ме държи доста дълго и се утаява някъде там. Чудя се дали изобщо е било добра идея да се качвам, но и да се чудя, и да не се чудя, значение няма никакво.
Featured photo by chuttersnap on Unsplash